Написах този разказ като част от благотворителния проект за сборник “Детство”. Благородна инициатива на Доротея Луканова, която събира детски спомени под формата на разкази, които да бъдат публикувани на хартия. Приходите от продажбите на сборника ще бъдат дарени на отделението по Диабет в Клиниката по ендокринология, диабет и генетични заболявания към Специализирана Болница за Активно лечение по Детски Болести – София. Мисля, че този личен и емоционален спомен би бил подходящ за добрата кауза на такъв сборник. Подарявам го от сърце.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Това е един от ярките спомени, които са останали от баща ми. Много подробности ми се губят, но емоцията от преживяното ще помня винаги. Може би съм бил на четири или пет, което значи, че това се е случило някъде в края на 80-те години.

Не си спомням дали беше пролет, лято или есен, но времето беше слънчево и хубаво. Щяхме да се качваме на Карандила с майка ми и татко ми и много се вълнувах, макар да нямах представа какво да очаквам. За който не знае, Карандила е живописна планинска местност в Сливенска планина – едно от източните разклонения на Стара планина.

Сутринта всички излязохме от вкъщи. Автобус ни отведе до края на града, където бяхме в подножието на синьолилавите скални масиви на планината, обрамчени с хиляди зелени дървета. Вървяхме известно време из вилната зона. Щяхме да се качваме с лифт и родителите ми ентусиазирано ми говореха за това. И аз се радвах, въпреки, че не знаех какво представлява. Но се радвах от предстоящото приключение, което щяхме да преживеем заедно. Криволичещата измежду къщи и дворове пътека ни отведе до асфалтов път. Докато вървяхме, пред нас вече се виждаше част от лифта, който се губеше нейде нагоре из планината. Малки седалки с малки хора се движеха нагоре-надолу по въжената линия. Беше ми безкрайно любопитно да разбера и усетя возенето на лифт. Не след дълго стигнахме станцията, откъдето щяхме да се качим. По стръмния, застлан с каменни плочи път имаше чешма, на която се бяха скупчили хора. Пълнеха шишета с вода, плискаха си лицето, миеха си ръцете. Разбира се и ние се отбихме замалко да отморим от вървенето със свежа планинска водица. След това се качихме на лифтената станция. Взехме билети и се наредихме на опашката, която започваше от стълбите. С всяко приближаване, с всяко изкачено стъпало, докато чакахме, се вълнувах все повече. Най-сетне дойде и нашия ред. Трябваше да действаме бързо, защото когато нашата седалка се завъртеше около голямото въртящо се колело, движещо стоманеното въже на лифта, щеше да се озове точно зад нас и да ни понесе нагоре. Родителите ми заеха места на обозначената жълта линия и се приготвихме. Татко ме пое с големите си ръце и когато седалката се приближи, те седнаха пъргаво. Седалката се залюля за миг – моментът, в който трябваше да се сложат предпазните прегради и плавно се заизкачвахме нагоре.

Продължението е ТУК!